• Home
  • /
  • Блог
  • /
  • Да израснеш в счупено семейство…
Broken-Family

Да израснеш в счупено семейство…

Като че ли все по-често се случва в днешно време децата да страдат от счупените отношения на родителите си и да израстват в една неблагоприятна среда, която ги поврежда по множество начини.

Хората създават семейства и правят деца едва ли не по задължение прекалено рано и без да си дават сметка в какво всъщност се впускат.

Моят случай не беше точно такъв въпреки че родителите ми се бяха оженили малко след завършване на гимназията, но пък животът през 70-те със сигурност е бил адски различен от този сега.

Пък и аз като второ дете съм се родил чак след като и двамата са преминали 30-те – 12 години, след като е бил роден брат ми.

От изключителна важност е родителите да са наясно с нуждите, които едно дете има, за да израсне подобаващо и как да му осигурят преди всичко емоционална подкрепа през първите 7-10 години.

Когато пренебрегваш едно подрастващо същество и не му отдаваш нужното внимание, грижа, любов и разбиране, то започва да се чупи малко по-малко и докато се усетиш, ако въобще стигнеш до този момент, вече е твърде късно.

Моите родители бяха добри и честни хора. Бяха израснали в едно почти безгрижно време, в което макар да не е имало това, което има сега като привилегии и удобства, е имало друго.

Една, донякъде, илюзорна сигурност и спокойствие, че всичко върви праволинейно и няма риск от резки сътресения. Ходиш си на работа, имаш пари за най-необходимото, даже ти остават да ходиш и по 1-2 пъти на почивка през годината.

Предвидим живот, с който свикваш прекалено лесно.

В един момент обаче това хепи балонче се пука и настава паника и объркване. Времето на Бай Тошо свършва и всичко се променя.

А напасването към резки промени не е по-силите на всеки. Не и когато с десетилетия наред си свикнал на едно и трябва насила да се примириш с нещо, което ти е непонятни и което отчасти дори не искаш.

Вече дори не помня как точно започна всичко, защото съм бил 2-3-ти клас по това време, но малките чашки от по 50 грама за наздраве на обяд и вечеря някак скорострелно се превърнаха в бутилки.

Алкохолът не прощава и когато стигнеш до момента, в който чашката е над всичко започваш да рушиш всичко около себе си и най-вече себе си.

Дребните караници започнаха да се превръщат в тежки думи и удари, а на мен се падна да израсна по средата на всичко, което се случи с тях преди да се разделят и чашката да понесе единия в отвъдното.

Всичко свърши по един особено грозен начин. Когато достигнеш крайната фаза на т.н цироза, коремът ти с надува като балон все едно ще раждаш. Една сутрин я намерихме плувнала в кръв в леглото почти в безсъзнание. Дойде линейка да я вземе и това беше последния път,  в който я видях жива.

Брат ми и баща ми не сметнаха, че е добре да ставам свидетел на гледката в болницата след това, където тя прекара последните си две седмици на този свят и вероятно беше добре, че в този момент си спестих тази гледка.

Мама беше сравнително слаба като структура и само Бог знае как успя да оживее 3-4 години поглъщайки почти цяла бутилка с водка всеки ден.

Работеше като учителка в детска градина и обожаваше работата си. Беше добър и грижовен човек. Интересуваше се от различни видове творчески начинания. Шиеше гоблени, четеше книги, обичаше да танцува, да готви и да проявява творчество във всичко, което прави придавайки му живот с цветове.

Битовият алкохолизъм обаче уби всичко това и след като стигна до там да почне да пие и по време на работа, я уволниха от детската градина. Тогава започна да пие още повече, а когато нямаше пари за пиене взимаше пари от съседи или продаваше каквото ценно и продаваемо намери вкъщи.

С баща ми се караха много, когато се напиеха. Биеха се, а когато се опитвах да са намеся го отнасях и аз. Само, който е бил в подобна ситуация може да разбере какво е да отнесеше гнева на пиян човек, който не може да се контролира.

Баща ми изпадаше в сериозни пристъпи на агресия и на моменти направо не можех да повярвам, че човек е способен на подобни неща и то към собственото си дете.

Случаите са били много на брой, но разбира се измежду тях има такива, които се открояват значително и оставят белези за много дълго време.

Един от тези случаи…

Точно се беше прибрал от работа и знаех, че е взел заплата, защото беше напазарувал доста неща и сред тях, разбира се, имаше бутилка.

Вечеряхме, те си гаврътнаха по няколко чаши и въпреки че очаквах какво получа като отговор, малко след вечеря реших да попитам баща ми дали ще ми даде 10лв, за да изляза утре с приятели.

Отговорът беше кратко и ясно НЕ. Натъжих се доста, бях на 10 и всяко следващо НЕ ставаше все по-тежко.

Събрах кураж да отвърна „Да, няма да ми дадеш 10лв, защото утре ще ти трябват за нова бутилка, нали?!! Голяма грешка беше това. Събудих дявола в този момент и той толкова се вбеси, че ме хвана и ме завлачи до стаята ми където изядох сериозен бой с колан, след което докато ми повтаряше да не рева ми зашлеви такъв шамар, че очилата ми хвръкнаха в стената и се счупиха.

Каза ми да си ги събирам и че две седмици няма да излизам от стаята си и няма да се храня заедно с тях на вечеря.

Този и още няколко момента просто са се запечатали в съзнанието ми и въпреки че вече съм простил и те нямат същата тежест, която имаха допреди известно време, не мисля че съм в състояние да ги забравя.

Казвал ми е много пъти, че за нищо не ставам, че съжалява, че ме е създал, че ще мета улиците, и т.н.

По онова време тези думи ме смазваха. Отне ми много време и чак, след като и той си отиде и имах време да мисля и да връщам ленатата назад успях да разбера защо всичко се случи така.

Мама почина, когато бях на 14 и въпреки че вече бяха разделени от близо две години той го прие доста тежко. Дотам, че за известно време успя да спре да пие.

За жалост обаче дошлите с Демокрацията промени не го пожалиха и след като националната авиокомпания Балкан, където бе работил повече от 25 години като началник База Данни бе продадена, той остана без работа.

Повече от две години двамата се опитвахме да оцеляваме заедно с кучето чудейки се как да разделим 150лв, които той получаваше от бюрото за безработни и 39лв, които даваха на мен като дете с един родител.

Немотията и безизходицата го върнаха обратно към чашката. Беше си намерил компания в лицето на човек със същата съдба като неговата. Съседка, която също работеше на летището и бе останала сама с дъщеря си, след като съпруга й бе починал.

Виждаха се сравнително често и кой може да ги вини? Искаха заедно да убият болката си. Алкохолът обаче не прощава.

Има няма две години минаха и тази женица си отиде от този свят по същия начин като майка ми.

Баща ми се досъсипа и въпреки че успя да се върне на работа, след като националната авиокомпания се възроди, това някак не беше достатъчно.

Той не можа да приеме факта, че аз съм различно от останалите деца, че имам собствени желания, разбирания и виждания за живота.

Той продължаваше да ме смята за един неудачник въпреки че се радваше като малко дете на близалка, когато му готвех за вечеря.

Не го биваше по тия работи и поне мама ме бе научила от малък, аз почна да готвя още на 12 и с времето ставах все по-добър.

Нещата уж започнаха леко да се оправят когато вече бях пред завършване на гимназията, но това беше само привидно.

След като се върна на работа и вече можеше да си го позволи, той отново се върна към пиенето. Това явно беше единственият възможен за него изход да убие мъката от загубата на всичко, което бе имал и да намери начин да живее със сина си, който смята за едно нищо.

Нещата се усложниха още повече, когато аз започнах да играя покер и да се издържам от това. Бях на 20 години и тъй като от малък съм бил на ти с картите всичко стана естествено.

Започнах да изкарвам добри пари и помагах вкъщи да можем да се храним нормално и да си плащаме сметките.

В един момент като че ли се бе примирил с това и факта, че давах пари и помагах замъгляваха факта, че ме смята за пропаднал комарджия.

Двамата с брат ми се опитвахме да му помагаме както можем. Заведохме го на терапия в болница. Казаха му, че ако продължава така ще стане лошо и уж се беше леко стреснал и обеща, но не съвсем.

Опитваше се да крие бутилките, но аз винаги ги намирах и през сълзи се молех да спре. Давах всичко от себе си да му помогна, но той вече се беше предал и очевидно не виждаше смисъл да живее повече.

И неговия корем се наду. Влезе в болница. Там се опитваха да го спасят, но той се беше предал вече. Последният ден, в който го видях беше толкова тъжен, че някак дори не можа да ме погледне.

Последните думи, които чух от него бяха докато излизах от стаята и казваше на брат ми да се грижи за мен.

Три дни след това телефонно обаждане от болницата ме събуди с новината, че си е отишъл – на рождения ден на мама…

Някак знаех, че точно това ще чуя, като вдигна телефона и ме беше страх, много ме беше страх да го чуя.

Моментът беше меко казано шокиращ…

Не искам да го виня. Да загубиш жена си по този начин, да останеш без работа, да се счупиш и да те погълне гнева и да стигнеш до момента, в който осъзнаваш какво си направил, но нямаш сила и смелост да се извиниш или да поискаш прошка, защото мислиш, че вече е прекалено късно, е много тежко нещо.

Емоционалните травми, които тази среда ми нанесе в периода 9-21 годишна възраст са нещо, с което все още се боря и се опитвам да излекувам.

Да живееш и израстваш с чувството, че си нежелан в собственото си семейство и родителите ти избират чашката пред теб е ужасен товар.

От една страна съм доволен, че не получавах много неща, защото се научих да се радвам на малкото и да намирам начин живея с това, което имам и ми се дава.

От друга страна да чуваш постоянно НЕ за отговор, е пагубно. Растеш мислейки си, че не е от значение за тях какво искаш и от какво имаш нужда. Не е от значение как се чувстваш и как виждаш и разбираш света.

Всичко, от което се интересувах и ми бе на сърце не бе поощрявано, а точно обратното. Забраняваше ми се да правя точно тези неща и ми се натякваше, че си губя времето с тях.

Това рефлектира в живота ти много начини. Не мислиш, че въобще на някой му пука как се чувстваш и какво искаш. Не смееш да попиташ, защото очакваш поредното НЕ.

Всички започват да те подритват и да ти се подиграват, защото си сдухания очилатко с неугледните дрехи и празни джобове.

Излизаш от вкъщи, за да не гледаш пиянски сцени, а ставаш обект на подигравки от „приятелите“ си, които те използват за боксова круша, защото си лесна мишена.

Ситият, на гладния не вярва.

И на всички тези хора съм простил, защото и тях ги разбирах. Те нямаше как да ме разберат. Невъзможно беше.

Понякога ми се искаше да се самоубия. Не проумявах как хората могат да са толкова жестоки и безчувствени.

Излизах с тях на кафе въпреки че нямах пукната стотинка, а те ми се подиграваха пред момичетата, че пак съм нямал 50 стотинки за кола и ще трябва някой да ме „черпи“.

Някак си това унижение бе повече поносимо от това, което ми се налагаше да гледам вкъщи между родителите си.

В крайна сметка надживях всичко това и успях да погледна отвъд болката. Много време ми отне, но успях да простя на всички. Успях да си спася сърцето и да свлека от там всичкия гняв, злоба и тъга, които се бяха трупали повече от 10 години.

Това беше единствения начин да продължа напред.

  • Мъчно ми е, че не доживяха да видят в какво успях да превърна всичката тази мъка и болка.
  • Мъчно ми е, че не са тук до мен, когато имам нужда от тях.
  • Мъчно ми е, че не проявиха малко повече сила заради мен.
  • Мъчно ми е, че не мога да споделя успехите си тях.

Все още си ближа раните и ми е трудно на моменти, но все по-често избирам да мисля за малкото хубави неща.

За това, което успях да извлека като поука от тях и за това, с което са ме дарили по рождение.

Мисля, че съм наследил много положителни черти и от двамата. Мама ме е дарила с интереса към изкуството, а от татко съм взел примера за това да си добър и честен човек.

Знам, че алкохола ги прекърши и това, което ми причиниха беше негова вина. Всеки, който се е сблъсквал отблизо знае какви поражения нанася и колко трудно е да се излекуваш от това.

За щастие имам брат, който през годините след като татко почина ми помогна много и заедно успяхме да изградим нещо, което ни промени много като хора и чрез което успяхме да помогнем и променим в положителна посока живота на много други.

На моменти се чудя как сърцето ми издържа на всичките удари, които живота му нанесе. Дори през най-тежките си дни успявах някак да се затворя в себе си и да не погребвам мечтите си.

Толкова сълзи ми изтекоха от очите за това време, че сигурно бих могъл да напълня басейн с тях, но това беше и си остава един от най-успешните начини да се справиш с болката.

Когато си на дъното е трудно да си вдигнеш главата и често седиш там по-дълго от нужното, но все някак изход се намира и това, което се иска от теб е да наблюдаваш, и когато видиш дори най-малката възможност, да се хващаш за нея като удавник за сламка.

Все още имам моменти, в които изпитвам вина, че искам някой отвън да ми даде, това което не ми дадоха родителите ми, че търся хора, които да ме накарат да се почувствам у дома си и не ме използват докато им е удобно и после ме разкарват.

Да се чувстваш виновен, че търсиш любов и симпатия е ужасно.  Сякаш нищо и никога не е достатъчно, за да ги заслужиш или получиш.

Не знам дали при повечето хора се случва така, но май болката изгражда човек много повече от щастието.

Да, докато си щастлив също има какво да научиш, но болката често е много по-дълбока и те праща в едни по-особени състояния, които те карат да мислиш и да чувстваш много повече.

Много неща научих от болката. И тя ме накара да дълбая надълбоко в душата си и да намеря начин да трансформирам всичката болка и мъка в светлина.

Семейството е много важно нещо и към него трябва да се подхожда сериозно. Преди да създаваш семейство трябва да си поживял малко повече. Да си изпитал вкуса на различни възходи и падения и да намериш,човек с който също е минал по същия път.

За да може двамата да съберете наученото и да не повтаряте грешките на другите. Да положите едни стабилни основи, от които да израснат едни здрави и прекрасни деца, които да вземат най-доброто от вас и да го използват, за да създадат едно по-добро бъдеще за следващото поколение.

Когато има обич и разбирателство нещата се получават. Когато има желание за работа и жива комуникация проблемите се преодоляват по-лесно.

Често се случва така, че вместо да работим с обич и разбирателство избираме да водим битки заради накърненото Его.

Нека избираме по-често да се обичаме! Нека ни е по-лесно и приятно да сме заедно и да вървим напред вместо да се караме и да вредим на себе си и на всички около нас!

Please follow and like us:

One Comment

Leave a Reply