Приказка от Хорхе Букай

Препятствия

Вървя по една пътека. Оставям на краката си да ме водят.

Погледът ми се спира върху дърветата, птиците и камъните.

На хоризонта се очертава силуетът на някакъв град.

Напрягам погледа си, за да го различа по-ясно. Усещам, че градът ме привлича.

Без да зная как, осъзнавам ,че в този град мога да намеря всичко, което желая. Всички мои цели и стремежи. Амбициите и мечтите ми са в този град.

Това, което искам да постигна, от което имам нужда, това, което най-много искам да бъда, онова, към което се стремя, което опитвам, за което работя, за което винаги съм копнял, онова, което би било най-големият ми успех.

Представям си, че всичко това се намира в този град.
Поемам към него, без да се колебая. Малко по-нататък пътеката тръгва стръмно нагоре. Малко се изморявам, но няма значение. Продължавам.

По-нататък различавам черна сянка на пътя. Когато се доближавам, виждам, че огромен ров ми пречи да продължа. Страхувам се… Колебая се.

Ядосвам се, че не мога да постигна целта си лесно. Така или иначе, решавам да прескоча изкопа. Отстъпвам, засилвам се и скачам…

Успявам да го преодолея. Съвземам се и продължавам да вървя. Няколко метра по-нататък се появява втори изкоп. Отново се засилвам и също го прескачам. Тичам към града: пътят изглежда открит.

Изненадва ме пропаст, изпречила се пред мен. Спирам. Невъзможно е да я прескоча. Виждам, че отстрани има дъски, пирони и инструменти. Разбирам, че са там, за да се построи мост. Никога не съм бил сръчен в ръцете…мисля да се откажа.

Поглеждам към бленуваната цел…и намирам сили да се стегна. Започвам да строя моста. Минават часове, дни, месеци. Мостът е готов. Прекосявам го развълнуван и когато стигам от другата страна…откривам стена.

Огромен зид, студен и влажен, който обгражда града на мечтите ми. Чувствам се сломен. Търся начин да го заобиколя. Няма как. Трябва да се изкача по него. Градът е тъй близо… Няма да позволя на зида да ме спре. Решавам да се покатеря. Почивам няколко минути и поемам дъх…

Изведнъж виждам край пътя едно дете, което ме гледа, сякаш ме познава. Усмихва ми се съзаклятнически. Напомня ми за самия мен…когато бях дете. Може би затова се осмелявам да изкажа гласно протеста си:

– Защо има толкова много препятствия между мен и целта ми?

Детето свива рамене и ми отговаря:

– Защо питаш ме?

Препятствията ги нямаше, преди ти да се появиш.

Препятствията ги донесе ти.

Откъс от книгата Приказки за размисъл на Хорхе Букай

Please follow and like us:

Leave a Reply