• Home
  • /
  • Блог
  • /
  • Не искаш ли прекалено много? Не даваш ли прекалено малко?
Искам всичко сега

Не искаш ли прекалено много? Не даваш ли прекалено малко?

Искаме много, a даваме малко.

Все нещо не ни стига и често изпитваме една дълбока празнина в душата си. Защо така? Дали не се пълним с прекалено много искания, изисквания и очаквания, зад които си мислим, че уж дебне търсеното щастие и благодат?

Защо можем толкова лесно да налагаме исканията си и да поставяме изисквания към останалите, а е толкова трудно да дадем нещо от себе си? И тук не става въпрос за материално даване. То е част от нещата, но не е същината.

Често искаме от другите това, което самите ние не им даваме и това, което не даваме сами на себе си – внимание, разбиране, любов, грижа, присъствие, пространство, помощ.

Растем с едни огромни претенции и изисквания към останалите и към живота, а самите ние не полагаме нужните усилия да покажем на другите, че сме отворени да даваме и по този начин сме готови и да получаваме обратно от тях.

Ако изискваш от другия да ти отвръща по определен начин го заставяш да прави нещо на сила без той/тя да има искреното желание да го направи. Не може да даваш и да искаш веднага обратно същото, или повече. Това е някаква форма на сделка и няма нищо общо с това да си искрен и да даваш време и пространство на другия да достигне сам до същото желание у себе си.

Искането често идва от чувството за липса. Силно чувство, което ни казва, че всичко това, от което се нуждаем трябва някой друг да ни го даде точно така както го искаме и точно, когато го искаме. И ако това не се случи, намираме начин да осъждаме, да спорим, да се караме, дори да мразим.

Трудно е първо да дадеш. И не просто да дадеш, а да го направиш без очакването да получиш нещо в замяна. Просто ей така от сърце, защото си стигнал\a до прозрението, че да споделяш с другите е едно от най-хубавите неща. Защото споделянето придава повече стойност на живота. Защото осъзнаваш колко много имаш и да го споделяш безрезервно с другите е едно от най-приятните чувства на света.

Живеем във времена, в които все по-трудно човек намира време и желание да споделя и да се радва на малките неща. Всичко се случва толкова бързо и сме заобиколени от толкова много неща, че погледът ни почти през цялото време е закотвен на погрешното място.

A после се чудим защо се чувстваме празни, и неудовлетворени. И всичко това, защото не можем да спрем да искаме, да сме някъде другаде, да правим нещо друго, да ни е осигурено всичко, да имаме мечтаната работа, къща, партньор, кола, статус в обществото, признание, всички да ни харесват…

Казваш си, ей като ми се нареди всичко и постигна каквото искам тогава ще съм щастлив/а. Но този момент така и не идва. Преследваме едно илюзорно щастие, което съществува само в създадените от обществото фалшиви образи на успелия/щастливия човек, който се бори със зъби и нокти да достигне до финалната права, където го/я чака щастието и всичко е на 6.

А търсене на щастието няма. Има откриване на радостта. Радостта, от най-простите неща, които са се превърнали в клишета и са изместени от модерното разбиране за това що е то да си щастлив и успешен, и какво значи да се забавляваш.

Хората в днешно време се срамуват от себе си, защото се сравняват с “успелите” и материално богати и си мислят, че за нищо не стават или, че никога няма да им провърви и да са като тях. Колко неловко е да попаднеш в капана на тези мисли и да вярваш, че тези хора са или имат нещо повече от теб.

Какъв по-голям успех има на този свят от този днес да си по-добра версия на себе си от вчера? Да знаеш, че всички са просто хора и никой не е по-голям от другия, защото има повече материални блага в живота си.

Лесно е да се правиш на загрижен и да даваш, когато имаш много пари и можеш да купиш всичко, но колко са тези, които имат малко и споделят и него с другите? Колко са тези, които не живеят с нагласата, че са бедни и нямат какво да дадат, защото нямат достатъчно пари?

Нима хората имат крещяща нужда от пари и вещи? Да, те са част от нещата и има някакъв минимум, който е нужен, но от там нататък трябва друго. То не се купува с пари и няма да научиш за него в училище, в университета или в офиса на някоя корпорация.

Погледът, целувката, прегръдката, споделената вечеря, разговорите до късно, разходката в парка, малките детайли. Те не са достатъчни вече. Трябва повече, защото светът, в който живеем ти предлага толкова много и трябва да си глупак, за да не се възползваш.

Да се задоволяваш с малкото едва ли не е станало признак на слабост и на нежелание да грабиш от живота с пълни шепи. А душата малко иска и от най-простото пламва.

Малко по малко се превръщаме в едни безчувствени роботи, които живеят с модерните илюзии, които “известните личности” им предлагат от малкия екран. Не можем сами да намерим вдъхновение в собственото си сърце и ден след ден като умрели от жажда насред пустинята се чудим как да я утолим с нечии чужд успех.

Да се вдъхновим за нещо от “успелите” дето ги дават по телевизора, понеже в днешно време това се счита за постижение – да те дават по телевизора. Да те видят всички, да си “известен”.

Там няма да видиш малките герои на ежедневието. За тях никой не чува, защото те не са обект на аплодисменти. От тях не се прави сензация и на кой му пука за тях, нали? Тези дето хранят гълъбите и делят залъка си с бездомните животни. Това са най-богатите хора на света!

В днешно време като че ли хората масово спят залепили поглед в екраните на умния си телефон. Живеят в тихо отчаяние. Не се ангажират с нищо, не творят точно във възрастта предназначена за творчество. Не поемат отговорност. Искат това и онова, но не са готови да платят цената за него. Всеки иска наготово и по-лесния начин и бързо.

Само този, който е гладен, твори, само който търси, създава.

Пропуска дузпи само онзи, който има смелостта да бие. Да живееш и да обичаш винаги означава да си уязвим…Затова дузпите ти са неточни. Но продължавай да риташ. Има такива, които дори не излизат на терена.

На една от най-известните си речи Стийв Джобс бе споделил за финал “Stay hungry, stay foolish“. Разбира се, идеята на тези думи не е да умираш от глад и да останеш невежа.

Google и смартфона ти не те правят по-умен, нито паричната възможност да се натъпчеш ще задоволят глада ти. По-умен си когато слушаш сърцето си и купичка леща с филия хляб ти е достатъчна, за да се нахраниш.

Любовта не е да постигнеш щастието, то вечно бяга; любовта е да постигнеш радостта от живота, която не е свързана с щастието, а с живота.
Каквото и да се случи, никой не може да ти отнеме радостта от живота – дори и болката.

Затова преди да искаш – дай. Дай късче  от със сърцето си, защото само така ще получиш нещо стойностно в замяна.

Всичко останало е прах в очите…

Please follow and like us:

Leave a Reply